Празнично:
Монолог на Ромео (Родопски диалект)

В очисе ми си вляла като сýшка,
сърцесо ми са свило на тукмáк.
Спóменам ли твойта бяла гушка
отсúцат са ногúсе от мерак.

С мулено в баирян, ако ида,
брадвана удрúвам хавая.
Нáдвечер дали ша да та видя,
дали ша мога пак да зáспя я.

На скáлана на плявняна са дрáпнах,
надзирам са нах вашиян килер.
Две- три зáлоги от вéчерана хапнах
и чакам цала нощ от теб хабер.

В нидяля ненаýздав та скитáсах,
в коритоно са копеше... примрях.
От скалана са сяйнах и са прáснах;
чáбуджак ма втресе... заболях.

Зьо ли ма щиш любе Жулието!
(Тъй та корстих - дá си Рада ти)
За смях съм станал вейке на людéте
и нящо в корéмъс ма “върти”.

И Дýньово ми мяса на Верóна.
Сукáкън ми са гльода като рай.
И драга ми е шúпкана, дерьона,
пък бáлносо... дали ша има край!

Зьо ли ма щиш Радо - Жулието?
Дъли да та грабна вечерос!
Със теб през две села и в трето,
или... воже ша си турям на вратос!