#българските #царе #история #България

Няма по-проклет мъж от онзи, в когото е лесно да се влюбиш.

От мъж, който неусетно ти влиза под кожата и намерил обитанието й за подходящ хабитат, се настанява там за постоянно. И нещо повече – кара и теб да се чувстваш удобно от присъствието му в нея. Мъж, който някак без да искаш си допуснала да се превърне в твоя слабост и е успял да те привърже към себе си... за колко, за някакви си стотни от секундата? На такъв мъж усмивката му тича по устните и кара и твоите да извиват неволно ръбчетата си. И личността му ти навява някакви спомени, скътани и завещани в гените ти още от предците ни – за Райската градина, за мира и спокойствието на едно отдавно отминало време. Тая усмивка те връща и в градините на баба, в детството ти, юрваш се през полетата с цветя, някъде в петичката ти се забива трънче, плач, скимтене, вятър по скулите, вятър в косите, слъчице в дланите... Тая усмивка ти е въплъщение на хармония и те прави толкова щастлива, толкова много, тъкмо когато си мислела, че щастието е някаква си там илюзия. На тоя мъж ръцете му са топли и прегръдките му са устоите на дом. Крепи те в тях и знаеш, че си на сигурно и че ако можеш, би останала там завинаги. Където ще има кой да те защитава от заплахите на този мрачен и коварен свят. Тоя мъж е лекота и вятър на присъствието. Толкова е естествен в собствената си същност, толкова искрен и лишен от всякаква престореност, че преди да си се усетила, и твоите маски са паднали. И защитите, и стените, и механизмите за себепредпазване. И си мислиш как никога, никога не е било толкова лесно да бъдеш себе си с някого. И как за първи път това не те кара да се чувстваш уязвена... А тъкмо напротив – леко ти е на душата; придобила е тежестта на перце и те гъделичка леко отвътре, между нервите в слънчевия сплит. На тоя мъж доброволно ще му се разпаднеш в сърцето и няма да имаш против да си останеш там. З а в и н а г и.

Само че тоя мъж е и същинско проклятие...
Защото колкото е лесно да те влюби в себе си.
Толкова и лесно му е да те нарани.

Ая/ Следполунощни бележки

ДАЛИ СЪМ СЪН?

Не ме търси ти горе сред звездите,
не ще намериш моите очи.
Аз идвам само нощем. Във мечтите,
когато ти без мен не можеш да заспиш.
Приличам на вълшебник. Идвам скришом.
Пригалвам нежно твоите коси.
До теб полягам. И с любов те дишам.
А ти шептиш ми - сън ли си или не си?
Дали съм сън? Изглежда, че такъв съм,
щом тайничко те стоплям във нощта.
Въздишка съм, обвита във въпроси
и фигурка в кафето сутринта.
Защо ме няма, в деня да ти се радвам?
Да бъда твоето разнежено море
и като слънце да те милвам, да припламвам
или пък облак да съм с форма на сърце?
Защо не съм ти вятърът в косите,
къде да търсиш моите очи?
Защо ли само вечер, щом доспи ти се
тогава идвам. Красиво да летиш!
И ето, пак разсъмва се. Без мене се събуждаш,
по устните си чувстваш сладостта
на моите целувки още сънени.
А аз далеч съм. Нощ съм. И мечта!

Красимир Трифонов