ДЪЖДОВНО
Дъждът измива стъпките отминали
и всеки тръгва отначало някъде,
където преди него са преминали
трамваи, нажежени от очакване.
Водата се разтваря във очите ми
и клепките са капки неотронени.
Дъждовно падат мигове в душата ми,
валят прозорци,сънища и спомени.
Размиват се, преливат във мълчание,
което устните пресъхнали попиват,
напукани, препънати признания,
които някой в мене е изтривал.
Прииждаща, водата е молитва,
която във ръцете ми изстива..
Дъждът е дъжд, докато всъщност идва,
но падне ли..той вече си отива.

ЕТЮД 1

Дъждовен мъж, мокър до кости и гняв върви срещу мен.
Дълго трае това..Целият ми живот.
Все върви срещу мен.
Хубав до костите.. хубав до гняв.

ЕТЮД 2

Не вярвам в нищо друго, освен пресичането на тревата.
Чадърът и остатъка от захар във чаша от кафе.
Мъжът, обгърнал себе си във якето което му отива,
отпива зрялост..и витае нежност във ръката му,
отхвърляща несъществуващия опит за обсебване..
Не нарушава същността ми този мъж.
Отронва се едно листо.
И пада в чашата.И Тишината се извръща..
Мъжът е от гранитно естество.
Той трябва да остане Същият.

ЕТЮД 3

Тази вечер те гледах като слизаш по стълбите,
как попиваш с очи перилата..
а с ръцете ме гледаше толкова истински,
че не смеех да мръдна.Да не одраскам душата ти.